инфо казанлък - Видни личности

Проф. Генчо Пирьов (1901 – 2001)

Роден в Казанлък. През 1920 г. завършва престижното Казанлъшко педагогическо училище и започва работа като начален учител в с. Оризово, Чирпанско. През 1922 г. се записва студент по философия и педагогика в СУ “Св. Климент Охридски”. След завършване на висшето си образование през 1925 г. като млад специалист се завръща в родния Казанлък като учител в Педагогическото училище. След двегодишна специализация по педагогика и психология в Колумбийския университет в Ню Йорк, още на американска земя започват заниманията му по сравнителна педагогика. От 1938 до пенсионирането си работи в СУ “Св. Кл. Охридски”. По-късно става ръководител катедра и директор на Института по педагогика към университета. През 1958 год. е избран за член-кореспондент на БАН. В творчеството му се очертават два периода: ранен – с трудове по педагогика, и по-късен и изключително плодоносен – с изобилие от публикации предимно на психологически теми. Не престава да твори до стотната си годишнина. Не на последно място трябва да се отбележи и неговата дарителска дейност: събира и дарява пари и стотици редки издания и ценни книги за някои библиотеки в България, включително и за библиотека “Искра”- Казанлък. Той създаде една цяла епоха в българската и световната психологическа наука.

Видин Борисов Даскалов (1929 - 2001)

Роден е на 08. 03 в с. Горна Козница, Благоевградско. През 1953 г. завършва теоретическия факултет на Държавната музикална академия в София. Притежава ярък комедиен талант, изразен предимно в намиране на ефектни актьорски решения. Един от основателите на съвременната българска оперета. В творческия си път пресъздава над 120 роли, сред които най-характерни са Менелай в “Хубавата Елена”, Хитър Петър от “Имало едно време”, Бони в “Царицата на чардаша” и още десетки незабравими образи.

Проф. Петко Ст. Стайнов (1890 – 1972)

Петко Ст. Стайнов е от знаменития род Стайнови, на когото Казанлък дължи в огромна степен своя индустриален и духовен престиж. Той учи правни и административни науки в Гренобъл, но завършва в Париж през 1911 година, след което специализира в Лайпциг. От 1923 година е преподавател, а от 1936 година – професор по административно право в Софийския университет. Бил е министър на железниците (1930-31) и министър на външните работи (1944 – 46), както и посланик на България във Франция (1934 – 1935) и има изключителни политически и дипломатически постижения. Той се утвърждава като безспорен авторитет от европейски мащаб по международно и административно право. От 1934 г. е член на Международния институт за публично право, а от 1935 – на Международния институт за конституционна и политическа история. Доктор е на икономическите и политическите науки на Парижкия университет (1914) и почетен доктор на Варшавския университет (1966). От 1942 г. е член на Българската академия на науките. Петко Ст. Стайнов е между най-изявените юристи, публицисти и общественици на България.

Проф. Христо Стамболски (1843 – 1932)

През 1858 година Христо Стамболски попада в Цариград, след като се е образовал в родния Казанлък и е овладял гръцки и турски език. След успешно положени изпити, той се записва като ученик в подготвящото военни лекари за турската армия Имперско медицинско училище. Като ученик там, през 1865 г. Стамболски проявява изключителна самоотверженост в борбата с холерна епидемия, а през 1867 г. участва в лекуването на болни от петнист тиф, за което получава турския орден “Меджидие”. Той се справя блестящо и със задачата да проучи старата арабска медицинска терминология и да я пригоди за употреба на турски език в светското Висше медицинско училище на Цариград, в което от 1875 г. е редовен професор по анатомия и хистология. Преводач е от френски на турски език на анатомичен атлас и на ръководство по анатомия. Свободният достъп до високите етажи в турската йерархия позволява на Христо Стамболски да бъде особено полезен на борбата за църковна и национална независимост, ръководена от Александър Екзарх, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Петко Р. Славейков. Той е член на Временния съвет на Българската екзархия и председател на Българското читалище в Цариград. Среща се с Васил Левски и му помага в търсенето на средства за националноосвободителното движение. Заради участието си в освободителните борби е заточен в град Сана (днешен Йемен). След Освобождението Стамболски е депутат и подпредседател на Областното събрание на Източна Румелия, работи като префект на Сливен, като лекар в Габрово, Казанлък (тук открива болница и аптека) и София, където е един от основателите на Българския лекарски съюз. Проф. д-р Христо Стамболски е сред създателите на системата за здравеопазване в България. Автор е на десетки медицински публикации и на особено ценния тритомник “Автобиография, дневници и спомени”.

Акад. Петко Стайнов (1896 – 1977)

Петко Стайнов напуска на 10-годишна възраст родния Казанлък, за да постъпи в Института за слепи в София, където учи флейта, цигулка и пиано. Укрепнал творчески и с разцъфтяващ вече композиторски талант, през 1915 г. той се връща в Казанлък и написва първите си хорови и солови песни. През 1920 г. заминава за Германия, за да учи пиано и теория на музиката в Дрезденската консерватория, която успешно завършва през 1923 г. Между 1923 и 1927 г. е в Казанлък и работи като хоров и оркестров диригент. Създава симфоничен оркестър и за него композира първата си оркестрова творба “Тракийски танци”, която е истински шедьовър и днес е всепризната българска музикална класика. През 1927 г. Петко Стайнов се премества в София, за да развие още по-активна музикална и обществена дейност, след като предишната година е успял да учреди Съюза на народните хорове. Всичките му усилия са подчинени на идеята за създаване на самобитна българска музикална култура. През 1933 г. той е сред основоположниците на Дружество “Съвременна музика”, а в периода от 1941 до 1944 г. е диригент на Софийската опера.
Композиторското творчество на Петко Стайнов се развива в две направления – симфонично и хорово. Симфоничните му произведения са изградени на основата на българския фолклор (“Легенда”, “Приказка”, “Балкан”, “Тракия”) и се приемат за начало на българския симфонизъм. Същата основа имат и хоровите му песни (“Де, бре, Димо”, “Ела се вие, превива”, “Изгряло е ясно слънце”). Той е създателят на хоровата балада в българската музика (“Тайната на Струма”, “Конници”, “Урвич”).
Започнал от поетичното претворяване на народните песни, танци и приказки, Петко Стайнов стига до обобщения на съвременни чувства и идеи и е сред най-значителните и обичани български композитори. Родната му къща в Казанлък е превърната в музей (Дом “Петко Стайнов” ) и приема посетители. В Казанлък има улица, кръстена на негово име.

Онуфрий Попович Хилендарски (около 1790 – около 1865)

Светското му име е Богдан Минков. Роден е в известното с духовно-просветните си традиции казанлъшко село Енина. Като ученик при баща си – свещеник при енинската черква – той вероятно е държал в ръцете си станалия по-късно прочут старобългарски книжовен паметник от XI в. “Енински апостол” и това без съмнение е подхранило присъщия му в следващите години патриотизъм.
След допълнително обучение в Казанлък, през 1814 г. той става учител в родното си село, където преподава не на черковнославянски, а на говорим български език. През 1816 г. Богдан напуска Енина и заминава за Хилендарския манастир, където става монах с името Онуфрий. В Казанлък и Енина се връща за кратко през 1825 г. на път за Букурещ, откъдето на следващата година изпраща 40 000 гроша, събрани от родолюбиви емигранти и от лични спестявания за строеж на ново училище в Енина. В Казанлък Онуфрий се завръща още два пъти през 1830 и 1836 г., за да проповядва за независимост на Българската православна църква и става толкова популярен, че е предложен за епископ. През 1847 г. в Цариград се запознава с лидера на все по-засилващата се борба за независимост на църквата Александър Екзарх и от този момент посвещава всичките си сили на тази кауза. Точно Онуфрий Попович съставя на български и гръцки език (владее свободно още сръбски, румънски, турски и руски) молбата за строителство на православен храм в сърцето на Османската империя. Той е и първият свещеник в изградения като резултат от тази молба параклис “Свети Стефан”. Това е времето на тясно сътрудничество между него и Георги Раковски, Александър Екзарх, братя Тъпчилещови, Гаврил Кръстевич, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски и други знаменитости на борбата за църковна и национална независимост. Архимандрит Онуфрий умира в Хилендарския манастир, без да доживее победния край на тази борба.
Между значителните му книжовни приноси са двете знаменити стихотворения от 1850 г. “Стихове на баба Българка” и “Песен на българската църква в Цариград”, както и придобилата изключителна популярност дидактическа книжка “Духовний зрак”. От особено значение със съдържанието и стила си е и неговата забележителна “Автобиография”. На негово име има улица в родното му село Енина.

Иван Милев (1897 – 1927)

Неблагосклонната съдба отредила на един от най-талантливите български художници да живее само 30 години, но независимо от това неговото творчество е изключително богато и значимо.
Завършил декорация в Софийската художествена академия, надарен с богато въображение и силно чувство за стилизация, Иван Милев е един от създателите на новия български декоративен стил. В центъра на творчеството му са българският бит и фолклор, но с акцент върху необичайното, приказното и легендата (“Задушница”, “Годеж”, “Врачуване”, “Зимна приказка”). Част от неговите забележителни стенописи са реализирани и могат да бъдат видени в родния му град Казанлък. Иван Милев е един от най-големите майстори на акварела и е ненадминат в способността си да извлича дълбочина и тоналност, максимално близки до най-сложните душевни състояния (“Селска мадона”, “Черният хляб”, “Нашите майки все в черно ходят”, “Ахинора”). Негови работи притежава Художествената галерия в Казанлък. Същиnски новатор е Иван Милев и в областта на сценографията (”Тоз, който получава плесници”, “Принцеса Турандот”, “Сън в лятна нощ”).
От големите български художници Иван Милев е най-близо до сетивата на днешния модерен свят, поради което популярността му в световен мащаб непрекъснато расте. В Казанлък има улица, кръстена на негово име.

Любомир Кабакчиев (1925 – 1986)

Започнал като любител на сцената на Народно читалище “Искра” в Казанлък, учил известно време право, веднага след завършването на Висшето театрално училище в София, Любомир Кабакчиев става член на първата артистична трупа в държавата – Националния академичен театър “Иван Вазов”, където за повече от три десетилетия разцъфтява яркият му талант. На сцената, в киното, в телевизията и радиото, той създава запомнящи се образи от българската и световната драматургия и е един от най-обичаните български артисти (“В полите на Витоша”, “Живият труп”, “Деца на слънцето”, “Братя Карамазови”, “Цената”, “Кой се страхува от Вирджиния Уулф?”). Великолепните резултати от преподавателската му работа се помнят в Националната академия за театрално и филмово изкуство и до днес. В продължение на 16 години (от 1970 година до смъртта си) Любомир Кабакчиев е председател на Съюза на артистите в България.
Професионалният театър “Любомир Кабакчиев” в родния му град Казанлък, както и улицата, водеща към тракийската гробница, носят неговото име.

Димитър Чорбаджийски–Чудомир (1890 – 1967)

Чудомир” е творческият псевдоним на един от най-популярните български писатели и художници – Димитър Чорбаджийски. Многобройните му приятели и познати го наричат просто “Чудото”, вероятно не само за да изразят близостта си, но и да подчертаят неговата необикновена оригиналност. Чудомир е наистина неповторимо явление в историята на българската култура. Преди всичко той съчетава в себе си изключително редките дарби и на писател, и на художник. Никой още не се е осмелявал да твърди коя от тях е по-силна. Защото и блестящите му (над 2500) ескизи, скици, карикатури, портрети, композиции, и неговите великолепни хумористични разкази и фейлетони (издадени в пет сборника и преиздавани повече от 60 пъти), десетилетия наред са разсмивали и ободрявали цяла България, бидейки двете страни на единния и цялостен Чудомиров художествен свят. Чудомир е не само първокласен писател и художник, но и изтъкнат музеен и читалищен деец, краевед, преподавател по рисуване, журналист, редактор, общественик…
Чудомир е роден в село Турия, учи в Стара Загора; завършва Художествената академия в София; специализира в Париж; пътува из Италия, Австрия, Германия, Русия, Унгария, Полша, Румъния, Турция; желан е и непрекъснато канен за сътрудник в най-авторитетните столични издания; има близки лични и творчески контакти със знаменитости като Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Димитър Подвързачов, Николай Райнов, Христо Ясенов, Георги Райчев, Елин Пелин, Гео Милев, Константин Щъркелов, Иван Хаджийски; притежава световна известност (негови разкази са преведени още приживе на двадесетина езика), но въпреки всичко това, никога не напуска задълго дома си в родния Казанлък и Долината на розите, оставайки през целия си живот близо до хората от този край, които са изворът на неговото творческо вдъхновение.
Изхождайки от разбирането, че докато сатирата е скалпел, хуморът е мехлем за раните, Чудомир има една доминираща художествена амбиция – със средствата на хумора да лекува човешките недъзи и обществените пороци. Неизтощим хуманизъм движи перото и четката му, когато търси опора върху българското и общочовешкото в характера на своите герои – земни, жизнени и мъдри като самата природа. Чудомировият творчески свят отдавна се е превърнал в мярка и ключ за проникване в българската народопсихология. Неговата представителна художествена изложба “Нашенци” през последните години гостува в редица европейски столици и се посреща като великолепен духовен посланик на България. Почти цялото творческо наследство на Чудомир се съхранява в Литературно-художествен музей “Чудомир” .

Христо Манолов (1900 – 1953)

Христо Манолов е син на първия български професионален композитор и автора на първата българска опера Емануил Манолов и макар че баща му умира, когато е двегодишен, продължава по блестящ начин неговото творчество. Той напуска рано Казанлък и учи композиция и диригентство в Дрезден. Много години работи като хоров и оркестров диригент в Асеновград, Пловдив, Перник, София и Варна. Също като баща си е бил военен капелмайстор в Харманли, Пещера и Пловдив. Създател e и пръв диригент е на прочутия в цял свят софийски хор “Гусла”. Освен много изпълнявани и днес хорови песни, сред които най-популярна е “Жътвари”, Христо Манолов е композирал четири опери и две оперети. Автор е на първия български балет “Змей и Яна” (1937).

Емануил Манолов (1860 – 1902)

Емануил Манолов не е казанлъчанин. Той е от Габрово, но след няколко години на учение в Москва (Синодалната певческа школа и Московската консерватория) и малък престой като флейтист в софийски пехотен полк, свързва завинаги живота си с Казанлък, ставайки преподавател по музика в прочутото по онова време Педагогическо училище. Престоят в Казанлък предизвиква у него истински творчески взрив. Създава при Ученолюбива дружина “Искра” (Народно читалище “Искра) смесен хор и симфоничен оркестър и само за две години написва 118 песни за деца, които издава в първата българска музикална библиотека “Славееви гори” и които, стигнали до почти всички училища, стават основа на музикалното образование в България. През последните три години от краткия си живот Емануил Манолов е капелмайстор на 23-ти Шипченски полк в Казанлък и това е времето, в което са създадени най-значимите му вокални и инструментални творби, както и творбите за духов оркестър. През този период (в 1899 г.) е написана и поставена от него на казанлъшка сцена първата българска опера “Сиромахкиня”, със сюжет от едноименната балада на Иван Вазов.
Той умира в крайна бедност на 42 години, но оставя пет деца, между които бъдещия голям композитор и диригент Христо Манолов.
Емануил Манолов е основателят на българското професионално музикално творчество, а неговите великолепни песни по фолклорни мотиви (“Каква мома видях, мамо”, “Мама Иванчу думаше”, “Повей, повей, буйни ветре” и много други) са истинска класика. Гробът му е в Казанлък на хълма “Тюлбето”, близо до оригинала на Казанлъшката тракийска гробница. В Казанлък има улица, кръстена на негово име.

акад. Дечко Узунов (1899 – 1986)

ченик в Казанлък първо на Чудомир, Дечко Узунов учи след това живопис в Мюнхен и завършва Държавната художествена академия в София (1924), където е преподавател от 1932 г. и професор по живопис – от 1937 г. Бил е пет години декан на Факултета по изящни изкуства и пет години ректор на Академията (1945 – 1950). В продължение на много години е бил и председател на Съюза на българските художници. Дечко Узунов има изключителни постижения в областта на портрета (“Портрет на дете”, “Автопортрет”), пейзажа, натюрморта и фигуралната композиция (“Натюрморт”, “В навечерието”, “Плодородие”). Художествената галерия в Казанлък притежава богата колекция от негови работи, някои се намират и в експозицията в родната му къща ( Родна къща-експозиция “Академик Дечко Узунов” ). Твори и в областта на монументалните изкуства (фрески, мозайки, стъклописи). В Казанлък негови стенописи има във фоайето на Хотел “Казанлък” и в Катедрален храм “Свети Йоан Предтеча”. Много оригинални и богато нюансирани са сценографските му решения (“Престъпление и наказание”, “Почивка в Арко Ирис”, балетния спектакъл “Тракия”). Дечко Узунов печели своите почитатели с артистична лекота и изящен колорит. Голяма част от творбите му са собственост на галерии в Москва, Будапеща, Париж и частни колекции във Великобритания, Италия, САЩ, Мексико. От 1978 г. Дечко Узунов е член на Българската и на Мексиканската академии на науките, а от 1983 г. – на Европейската академия на науките, изкуствата и литературата. В периода от 1976 до 1978 г. е президент на Международната асоциация за пластични изкуства, а от 1978 г. е неин почетен член.

Хпроф. Ненко Балкански (1907 – 1977)

Ненко Балкански е сред най-изтъкнатите български художници. Учил при Чудомир в казанлъшкото ученическо дружество “Рисувач”, завършва живопис в софийската Художествена академия (1930) при знаменитите професори Никола Маринов и Борис Митов, след което специализира във Франция и Италия. От 1960 година е професор по живопис в Художествената академия. Рисува фигурални композиции, портрети, пейзажи и натюрморти. Скептик по мироглед, Ненко Балкански има подчертано критично отношение към заобикалящия го свят, поради което го вълнуват социални проблеми (“Семейство”, “Работническо семейство”, “Уморена жена”). В стила му доминира лаконичност и силна живописна пластичност (“Домакиня”, “Автопортрет”, “Ранна пролет”, “Цветя”, “Есен”). За изключителни постижения в живописта има златен медал от Парижкото изложение през 1937 година. Значителна част от неговото творческо наследство се съхранява в Казанлъшката художествена галерия, а родната му къща е превърната в музей с експозиционна зала ( Родна къща-експозиция “Професор Ненко Балкански” ).

Източник: www.kazanlak.bg